Oldschool Powah #4: Seventh Son of a Seventh Son

автор: Tyrael

Както вероятно си забелязал таз’ рубрика не можа да се получи както я бяхме замислили. Седмична и навреме. Поради простата причина, че сме в ограничен активен авторски колектив, Oldschool Powah постепенно прерастна в „ще се появява на рандом, когато някой има безмерното желание да твори, но това няма да отслаби рубриката, а напротив – ще я направи по-уникална и специална“ такава. Доколко ще се справим с последното е съвсем отделен въпрос, който е предмет на изцяло друга дискусия, която предпочитаме да водим с бира в ръка и цаца в уста.

Според обещаната ротация на теми (която ще си спазваме, въпреки съмнителното такова на срокове), днес следва да те занимая със стара и класическа музика от миналия век. И по конкретно – със стар и класически хеви метъл. Като цяло исках тази част от кръговрата на Oldschool Powah да дебютира с най-великата класическа рок група, но тя ще бъда оставена за други, по-будни времена. И така днес, 04.11 сряда, ще обърнем поглед повече от 20 години назада, към най-любимия ми (и смея да твърдя най-класния) албум на Iron MaidenSeventh Son of a Seventh Son.

Преди да си обясним както точно представлява албума в музикално отношение е добре да си припомним къде седи той в творческата кариера на бандата и защо е толкова емблематичен за мнозина фенове на британците. Тавата излиза през 1988г, която се явява последна от „класическия период“ на Iron Maiden. Това е и последния път, в който групата е в звездния си петчленен състав от Bruce Dickinson, Adrian Smith, Dave Murray, Steve Harris и Nicko McBrain. След този албум Ейдриън Смит напуска групата, завръщайки се обратно чак през 2000г с Brave New World, който пък е началото на новите Мейдън и по-прогресивното им звучене. Но за това – друг път.

Музикално, Seventh Son of a Seventh Son е нагледен еталон за това как се доразвива една нова концепция, мелодично и текстово. Бидейки почти директен наследник на Somewhere in Time, въпросният запазва и дообогатява новото (тогава) звучене на Iron Maiden, което с времето се е превърнало в тяхна запазена музикална марка. Говорим си, разбира се, за тежкото присъствие на двойните lead китари на Смит и Мъри. Synth мотивите, дебютирали в Somewhere in Time като китарни и басови синтове, тук прерастнали в клавирни и са още по-богати и с доста по-централна роля. Те се явяват ключовия компонент, който обогатява звученето на албума и помага за пълното въздействие върху читателя. Защото, повярвай ми, философските теми за добро и зло, прераждане, afterlife, мистицизъм и гадателство се нуждаят от всеки възможен тон лиричност, за да изгреят в пълния си блясък. Както го и правят между впрочем.

Въпросните теми придружават основния концептуален storyline за седмия син на седмия син – дете маг, притежаващо пророчески сили. Парчетата в албума ни поднасят важните и повратни моменти в живота на протагониста – неговото раждане (Seventh Son of a Seventh Son), поглъщащо черните кошмари (Infinite Dreams), последиците от неговите пророчества (The Prophecy) и неумолимо наближаващата смърт (The Clairvoyant). Въпреки, че едва пет от песните формират линията на основния герой и неговите премеждия,  останалите парчета също съдържат чести допирни точки с дилемите на протагониста и са лепилото, което свързва основните концептуални теми на албума. Tака темата за бъдещето и неговото предсказване е директно пренесена в Can I Play with Madness, а философията за добро и зло и последствията от поетия път са доразвити в The Evil that Men Do и Only the Good Die Young. Траковете буквално са като парчета на пъзел и си пасват перфектно, за да сглобят монументалната картина, наречена Seventh Son of a Seventh Son. Въпреки, че албумът като цяло запазва динамичния стил на Iron Maiden, транзицията между темите в самите песни е главозамайваща. Тракове като Infinite Dreams, започваща баладично, почти джазово и набираща темпо и енергия със всяка изминала секунда, и Seventh Son of a Seventh Son, отнасяща ни с финалната си инструментална композиция са просто неповторими в своето изпълнение и дават ясна представа за цялостното звучене на тавата. Дикинсън отново е величествен (както винаги) и оперно-оркестралният му стил на пеене е пропит във всеки тон, вероятно повече отколкото във всеки друг албум на Мейдън.

И така, като теглим чертата, получаваме най-полирания продукт с марката Iron Maiden изобщо. Една приказка за вечните тайни на живота и демоните, с които се борим ежедневно, за воала от черно и бяло и следите, които оставяме след неговото наметване. Албумът е доказателство за вечната класа на пичовете, можещи да докарат дори един експериментален проект като този до пълно съвършенство. Абсолютен перфекционизъм. Главозамайваща епичност. 44 минути разкъсваща магичност.

~ от Blog of Idiots на ноември 4, 2009.

3 Отговора to “Oldschool Powah #4: Seventh Son of a Seventh Son”

  1. Ъ ретро.Това ми напомня, че и аз трябва да пиша.

  2. Тоа па, кво правиш буден посред нощите ве :?

  3. Спъ.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: